Може би всички изпитват такава любов през живота си, но аз я чувствам най-силно сега, когато вече не мога да я покажа на когото трябва. Той беше най-съобразителен от всички. Винаги знаеше какво точно трябва да направи и какво аз искам да се случи. Беше безстрашен и непримирим. Беше тотален инат в предаността си към мен. Можеше да загърби дори и животинския си инстинкт заради мен. Двамата бяхме невероятен екип. Отстрани сигурно не изглеждахме толкова привързани един към друг, но аз го обичах и продължавам да го обичам твърде много. За това и така боли. Защото вече почти три години сме разделени. Против волята ми. Вероятно и против неговата. Ужасно е когато си спомня за времето ни заедно, но по-ужасно е когато си сетя, че вече няма да има такова време. Той беше моя закрилник, влизаше заедно с мен и в ада ако се наложи. Ако мен ме беше страх да отида някъде, той минаваше преди мен, за да се увери, че всичко е наред. Също така беше и мой приятел. И то от тези, които те разбират без дори да кажеш и думичка. Познаваше настроенията ми по начина, по който пуша цигарата. Знаеше че тонът ми ме издава и когато съм разстроен ставам сприхав. Той ме разбираше както никой друг и винаги успяваше да ме развесели, дори и да съм се смял през сълзи. Просто проникваше в душата ми с миловидния си поглед. Макар че не изглеждаше мъдър, в очите му се виждаха много години и натрупаният през тях опит. Явно свързваше собствените си преживявания с моите и ме разбираше идеално. Хората не ми вярват когато им разказвам колко добре се разбирахме. Мислят че това е невъзможно, но всъщност всеки си има някой, с когото е в точно такива отношения. Дори и този някой да бъде само в тяхното въображение. Макар че боли като си спомням за нашите игри и караници, и други моменти, винаги ще ме топли мисълта, че някой е бил до мен тогава и не ме е оставил сам. Пожелавам го на всички хора по света!








П.С. Посвещавам горният текст на кучето ми Доги, което от почти три години живее в град Бяла, Русенско.